- Здравей, Дена, Х. се обажда. Как си ?
- Кой ?
( много добре знам кой се обажда. Толкова добре, че ми трябваха седмици да го забравя, а той, копеленцето , се е присетил за мен точно, когато успях :)

Стоеше до мен, скръстила краката си в асан. Гледаше ме в пълно безмълвие, докато и обяснявах защо и как не я искам. Не трепна. Само едната и вежда се изви във въпрос, а на устните и заигра иронична усмивка. Мълчи. А ми се иска да кре...

Отново я срещнах. Носеше онези тревожно жълти цветя, заприлича ми на Булгаковата Маргарита. Винаги е с цветя в ръцете. Имаше нещо измъчено във видът и . Ръкавици, черно палто , странно закачлива шапка върху укротените и коси. Поздрави...

когато стъпвам боса по брега
и вятърът играе със косите ми...
когато търся малко светлина,