Тя стоеше. Мраморна статуя, застинала в опит да не помръдне и с мускул . Нищо не показваше цената ,  която плащаше за самообладанието си . Струните в душата и се късаха , а болезненото им впиващо парване я гореше от вътре.  Току - що беше осъзнала заблудата си . Реалноста беше колкото простичка, толкова и очаквана. Той не се интересуваше от нея . Не желаеше да  бъде поведен за ръка в нейният свят .Беше се погледнъл в огледалото на очите и. Беше харесал отразената си alma gemela. Беше си тръгнал.
 Всъщност бе дълго заминаване.Дните се раздърпваха , скъсани ластици... Само една негова реакция и стигаше да изпадне от еуфоричноста на влюбеност в дупката на отхвърлянето ...Беше се търсила в / чрез / въпреки Него. Това не я направи по- истинска.Беше я оставил насаме , в мълчанието на хилядите и незададени въпроси. А и да ги беше задала, какво от това ? Исконната женска мъдрост - знаеше отговорите .Опитваше се да отложи изпълнението на присъдата . Стигна до там, че плю на принципите си, в желанието да го задържи. Дори и във форматът ,,приятел ". После се намрази , а той и стана безразличен. Цената беше твърде голяма. Той не струваше толкова.С точноста на хирург направи дисекция на емоциите си и откри спокойствие граничещо с просветление.
Той стоеше някъде там, на брега , наблюдаващ силуетът стопяващ се в Залеза. Тя съблече вчерашните дрехи. Наметна се с деликатната дантела от морска пяна. Вятърът я прегърна. Морето я пречисти. Беше тук и сега. После заплака от облекчение.
Едва тогава той отвори очи и я видя.

семпличко